Френски институт - зала “Славейков” * 18:00 часаФилмът „1489“ (Армения), с голямата награда от Международния фестивал за документални филми IDFA и с приза на ФИПРЕССИ, отразява историята на режисьорката Шогакат Варданян, заснет с личния ѝ телефон, за неимоверните трудности на семейството, свързани с издирването на изчезналия във войната между Армения и Азербайджан неин брат Согомон. Той е на 21 години, студент и музикант, пред завършване на задължителната си военна служба, когато през септември 2020 година конфликтът за Нагорни Карабах се разгаря отново. На седмия ден от войната Согомон изчезва. След шест месеца костите са намерени, но близките ще трябва да изчакат година и половина за потвърждение, че убитият с номер 1489 наистина е синът на семейство Варданян...Важни филми се състезават за наградата в нашия Документален конкурс - не ги пропускайте! ... още »
Ади Войку и стремежът да уловиш всичко„Предупреждението“ ни среща с визуалния артист Сами в нощта, в която обстоятелствата грубо ще го изкарат извън балона му. Докато вувузели, тъпани и полицейски сирени огласят града, приятелите му спорят по философски въпроси и разиграват пърформанс, посветен на протестите навън. Сами грабва камерата, с която иначе има навик да нахлува в живота на околните, и излиза да снима демонстрациите. Арестуван почти моментално, Сами ще се нагледа на безправие и насилие и бързо ще се принуди да отстъпи от принципите си. Ади Войку твърди, че травматичната история за нощта прекарана в компанията на маскирани жандармеристи, е вдъхновена от собствения му опит по протестите.В разговор с публиката режисьорът отговори на въпроси за филма си, а разговорът започна от отношенията между човека и камерата.Трудна е тази връзка между човека и камерата. Това са всъщност два различни свята и преходът между тях е много насилствен. Живеем във време, когато сме непрекъснато свързани през екрани и устройства и се опитваме да дешифрираме образите в тях и да намерим истината чрез тези устройства. Понеже нямаме контакт с реалността, навсякъде живеем с фалшивото впечатление, че знаем какво се случва на места като Украйна или Газа. Навсякъде по света има войни или бунтове. Но всъщност знаем само това, което виждаме чрез устройствата си, ние не сме там. Опитах се да направя филм за реалността, противопоставяща се на виртуалната реалност, и за момента, в който героят пресича границата от измислица към реалност. С Крум [Родригес] обсъждахме как да направим визуална концепция с двете камери. Драматургично фикцията се случва в реалността, когато героят използва собствената си камера, докато реалността се случва във фикцията, когато снима Крум. Следващият въпрос засяга съвременното изкуство. Какво изобщо може да направи то? Какво става в реалния свят, докато ние си говорим за изкуство и концепции?Мисля, че нашите представи не изразяват вярно реалността и това, което е важно. Важно е да оставим артиста да бъде свободен и неговата интуиция да работи за нас, защото ние сме по-близо до реалността, когато я възприемаме през изкуството, направено чрез интуиция, отколкото когато гледаме кадри, взети от интернет, и правим своя собствена карта на събитията. Шокиращо тънка е границата между обичайния живот на Сами и насилието. Оказва се, че е много лесно да бъде спукан балонът, в който живее героят ви. На български заглавието на филма ви е „Предупреждението“ и той наистина е едно предупреждение за това колко е крехък балонът на нашите собствени принципи.Английското име на филма е “The Capture”, защото става дума за улавяне на реалността и за филмови кадри. Но също така и за група хора, заловени в жандармерийски камион. Те са затворени там със собствените си идеи, а с реалността ги свързват само устройствата... И във връзката си, двамата главни герои са уловени - всеки в собствената си гледна точка. Опитах да уловя всяка форма на улавяне. Освен това ние самите бяхме заловени и заснети в тези 22 нощи, докато снимахме.Втората прожекция на “Предупреждението”, който участва в Международния конкурс на 28-ия София Филм Фест, е ДНЕС, 20 март, в Културен център G8, начален час 13:00. ... още »
„Спомените ми от пансиона не бяха особено цветни“Филмът на Нехир Туна „Пансион“ разказва историята на четиринайсетгодишния Ахмет, който е изпратен от си баща, отскоро ревностен мюсюлманин, в ислямско общежитие, за да приеме мюсюлманските ценности. Ахмет се старае да стане идеалният син, но трудно намира мястото си сред децата в пансиона, а в светското си училище крие новия си дом от съучениците си. Филмът показва конфликта между религията и секуларизма в Турция през детските преживявания на самия режисьор.„Пансион“ идва на СФФ с награда Bisato d'Oro за най-добър сценарий от Венеция ’23 и награда за най-добро актьорско изпълнение фестивала в Маракеш ’23.Започваме разговора от факта, че „Пансион“ е вдъхновен от събития, случили се в собственото ви детство. Кажете ми как вашият личен опит се превърна във филм?Мисля, че работата върху лична история има своите предимства и недостатъци. На първо място, това е невероятна възможност да погледнете назад във времето и да видите нещата, които са ви направили това, което сте днес, а после – и да създадете история от това.Това е благословия. Това е шанс да поработите върху травмите, които някога сте имали и които някога са ви формирали. Моите спомени ми дадоха ясна представа за атмосферата и за това как преживяванията ще повлияят на героите ми. От друга страна обаче, работата върху нещо лично може да бъде трудна, трябва да спазваш определена дистанция от материала, за да можеш да твориш, и не бива да си прекалено емоционално привързан към него. Така че да, има предимства и недостатъци в този смисъл.Как успяхте да се откъснете от историята? Как става това?Не беше лесно, а правенето на филми е толкова дълъг процес. Писането, развиването на сценария и финансирането на един филм отнемат много време. Работата става част от живота ви, от ежедневието ви. Филмът ме вдигаше от леглото всяка сутрин. Силата ми да продължа да работя по него дойде от мисълта, че накрая ще мога да споделя част от детството си с публиката.Как вашият филм разглежда темата за религията в турското общество днес?Всъщност историята серазвива в края на 90-те години. Това беше време на силна поляризация между секуларисти и ислямисти. Основите на този конфликт съществуват от създаването на съвременна Турция, но тази епоха беше връхната точка. Така че това беше една от причините, поради които избрах да поставя филма в тази епоха... а също и защото самият аз бях на възрастта на моя герой по това време. Може да се каже, че през последните 20 години Турция вече не е същата, има повече свобода за тези, които искат да живеят според правилата на исляма. Имам предвид, че страната стана по-консервативна. Съотношението на силите се промени. През 90-те години светските сили имаха повече влияние. Те оказваха натиск върху религиозните общности. Днес религиозните са по-силни и оказват същия вид натиск върху секуларистите, които искат да живеят живота си свободно. Това е просто смяна навластта, която преживяваме, и винаги има хора, които остават от другата страна и които са потиснати. Те искат да живеят по своя си начин. Но това не означава, че Турция не е свободна държава. Тя е свободна страна, но доколко? Вашите главни герои са деца. Към каква аудитория е насочен филмът?Подходящ е както за деца, така и за възрастни. За мен това е история за момче, което се опитва да се ориентира между очакванията на баща си и собствените си избори в тази потискаща религиозна среда. Действието се развива в свят, доминиран от възрастни. Виждаме ефектите от изборите, които възрастните правят за образованието на децата си и как те се отразяват върху главния ни герой. Смятам, че филмът е подходящ за млада публика, защото го прожектираме и на младежки фестивали, и на детски фестивали. Но също така искам този филм да достигне до възможно най-много родители, независимо от тяхната вяра, и да им покаже последствията от техните действия и решенията, които вземат за образованието на децата си, защото възрастните винаги смятат, че знаят най-добре и искат най-доброто за техните деца, но може би невинаги са прави.Как протече работният процес с младите актьори?Имах късмет, защото успях да намеря актьори, които наистина се справят със задачата. И най-важното - те не изглеждат на годините си. Всъщност двете момчета в главните роли бяха на 19 и 22, когато снимахме, но изглеждаха като на 13 и 16. Актьорът, който играе главния герой, има този детски вид – той просто изглежда като дете, ако го срешите по определен начин. И след това, ако го срешите по различен начин, възрастта му се променя веднага.Показахте ли вече филма в Турция?Премиерата ни беше във Венеция през септември и оттогава филмът пътува по света. На много фестивали, за щастие, достига до своята публика, но все още не сме го показали в Турция. Филмът ще излезе там през април. Но тъй като вече го показахме на много турци по фестивалните прожекции в различни страни, мога да кажа, че на хората, които идват от консервативни семейства, изглежда им харесва, защото има толкова много неща, с които могат да се идентифицират. Те могат да го разберат. Аз самият идвам от този свят и знам какво означава да си възпитан по този начин. Зрителите улавят малките детайли, с които могат да се свържат. Филмът е критика и на двата възгледа - и на светския, и на религиозния, но те не го виждат така, защото за тях той показва един красив и познат свят и това резонира с тях.Вероятно зрителите се чувстват видени и зачетени. Дали има много филми, които говорят за живота на консервативните турци?Напоследък вече да, защото преди нямаше телевизионни сериали или филми, които да се занимават с живота на консервативни семейства. През последните две години това се промени и сега по телевизията върви много популярен сериал за консервативно семейство. Той е номер едно по рейтинг. Консервативните турци искат да бъдат чути и видени и да видят познати сюжети на екрана. А те са огромна част от турското население. Започнах да работя по моя филм още преди да бъде създаден този сериал и е просто съвпадение, че се излъчва в същия период от време. Дано „Пансион“ стигне до широка аудитория и да се гледа от много хора.Колко време ви отне филмът?Не знам. Процесът беше разкъсан на части. Започнах да го пиша преди много години. След това дойде пандемията и междувременно не успяхме да финансираме проекта, защото не можахме да получим подкрепа от държавата. Трябваха ни дълги години, за да успеем да намерим пари и да започнем работа по продукцията. Бих казал 6 години. Много време за филм, но дано да стане по-лесно със следващите проекти.Избрахте да снимате в черно-бяло. Защо?Избрах черно-бялото, защото спомените ми от пансиона не бяха особено цветни, а и смятам, че в този тип институции няма място за цветове, нито за нюанси. Или си мюсюлманин, или си атеист, по-точно неверник, няма средни положения. Помислих си какъв по-добърначин има да изразя тази идея от това да направя филма черно-бял. Това беше много ранно решение – от самото начало знаех, че този филм ще бъде черно-бял. Много дистрибутори казаха „не го прави, няма да искат да го гледат“. Рисковано е, но ако имаш сериозни причини, винаги работи за филма.Къде сте сега по спектъра между вярващ и атеист? Работата по „Пансион“ промени ли вашите възгледи и убеждения?В момента повече ме влече духовността, отколкото религията, но знаете ли, хората се променят. Ние се развиваме и не знам докъде ще ме отведат търсенията ми. Все още се смятам за мюсюлманин, защото няма как човек да престане да бъде мюсюлманин. И това не е непременно нещо лошо. Но аз не съм практикуващ мюсюлманин. Просто имам собствени ежедневни ритуали, които непрекъснато да ми напомнят за висшата сила.Въпросите зададе Яна Пункина.Премиерната прожекция на филма “ПАНСИОН”, който участва в Балканския конкурс на 28-ия София Филм Фест, е ДНЕС, 20 март в Културен център G8, начален час 18:00. Не го пропускайте! ... още »
Носителят на „Кристален глобус“ Саболч Хайду идва в София с „Денят на Калман“ – творба, в която се преплитат елементи от предишните му два филма „Живял съм и по-добре“ (2016, с наградата за най-добър филм в Карлови Вари), задълбаващ в семейните и личните взаимоотношения, и „Градът на съкровищата“ (2020), който се осмелява да изследва още повече тъмната страна на човешката психика. „Саболч Хайду е в ролята на объркания Калман в тази минималистична, динамична и сърцераздирателна екранизация на театрална постановка със завладяващи кадри, съдържателни диалози и впечатляващ звън на вятърни камбанки“, пише Едвинас Пукшта по време на представянето на филма на кинофестивала „Черни нощи“ вТалин. А според Cineuropa „Денят на Калман“ прилича на терапевтичен сеанс с неясен изход, по време на който се освобождава гняв, мръсното бельо се изнася публично, а зрителите се приканват да пролеят сълза или да отхапят парче месо от кървящите рани“.Филмът разглежда въпроси като трудността да предадеш любовта си по начин, по който другият може да разбере, и невъзможността да я получиш в желаната форма. В другата главна роля ще видим удивителната актриса Орши Тот, която познаваме от ранните филми на Корнел Мундруцо. Специалната прожекция на „Денят на Калман“,представен от режисьора Саболч Хайду и продуцента Джим Старк,е ДНЕС, 20 март, от 18:30 часа в кино “Одеон”. Двамата гости ще имат възможност да се срещнат с публиката на „Кафе с автограф“ във фестивалния център на тема КАК ДА НАПРАВИШ НИСКОБЮДЖЕТНА ЕВРОПЕЙСКА КОПРОДУКЦИЯ.Очакваме Ви в Кафе и галерия„Синтезис“ *„Фотосинтезис“ –21 март, начален час 11:00. ... още »
Носителят на „Кристален глобус“ Саболч Хайду идва в София с „Денят на Калман“ – творба, в която се преплитат елементи от предишните му два филма „Живял съм и по-добре“ (2016, с наградата за най-добър филм в Карлови Вари), задълбаващ в семейните и личните взаимоотношения, и „Градът на съкровищата“ (2020), който се осмелява да изследва още повече тъмната страна на човешката психика.„Саболч Хайду е в ролята на объркания Калман в тази минималистична, динамична и сърцераздирателна екранизация на театрална постановка със завладяващи кадри, съдържателни диалози и впечатляващ звън на вятърни камбанки“, пише Едвинас Пукшта по време на представянето на филма на кинофестивала „Черни нощи“ в Талин. А според Cineuropa „Денят на Калман“ прилича на терапевтичен сеанс с неясен изход, по време на който се освобождава гняв, мръсното бельо се изнася публично, а зрителите се приканват да пролеят сълза или да отхапят парче месо от кървящите рани“.Филмът разглежда въпроси като трудността да предадеш любовта си по начин, по който другият може да разбере, и невъзможността да я получиш в желаната форма. В другата главна роля ще видим удивителната актриса Орши Тот, която познаваме от ранните филми на Корнел Мундруцо.Специалната прожекция на „Денят на Калман“,представен от режисьора Саболч Хайду и продуцента Джим Старк,е на 20 март от 18:30 часа в кино “Одеон”,Двамата гости ще имат възможност да се срещнат с публикатана „Кафе с автограф“ във фестивалния център – Кафе и галерия „Синтезис“ * „Фотосинтезис“ – 21 март, начален час 11:00На борда на “Адаман” | On the “Adamant”„Адаман“ е уникален център за дневни грижи. Намира се на плаваща конструкция по река Сена в сърцето на Париж и посреща възрастни хора, страдащи от психични разстройства. Полаганите грижи помагат на пациентите да се ориентират във времето и пространството, да се възстановят или поддържат духа си. Екипът, който ръководи центъра, се стреми да се противопоставя, доколкото е възможно, на деградацията и дехуманизацията на психиатрията.Филмът е една от номинираните творби за Наградата LUX на публиката за 2024 година.Роден в Нанси, Франция, през 1951 година, авторът на “На борда на “Адаман” Никола Филибер учи философия и започва филмовата си кариера през 70-те години на миналия век като асистент-режисьор на Рене Алио, Ален Танер и Клод Горета. Между 1985 и 1987 г. режисира телевизионни филми за алпинизъм и други спортове. След като заснема няколко късометражни филма, през 1990 г. режисира първия си самостоятелен пълнометражен документален филм “Град Лувър”. Филмовият портрет на един орангутан, Ненет, е показан в секция „Форум“ на кинофестивала в Берлин през 2010 г. От 2002 г. насам филмите на Никола Филибер са представени в над 100 ретроспективи и събития в негова честпо целия свят.ОЧАКВАМЕ ви в Cine Grand Park Center, 20 март,начало на прожекцията 19:00 часа Сухи треви | About Dry GrassesНури Билге Джейлан, носител на „Златна палма“ за „Зимен сън“, е познат като умел ваятел на образи. Най-новият му филм „Сухи треви“ ни среща с един млад учител, който отчаяно очаква своето преместване в Истанбул след задължителните четири години, по време на които е преподавал в едно затънтено селце. Филмът разкрива отношенията му с колеги учители, но и начина, по който фаворизира една от своите ученички и съвсем неслучайно той е обвинен в неподходящо поведение. Докато ситуацията се изяснява, режисьорът допълва различни характеристики към своите герои, за да ги превърне в реални, поразително достоверни образи на хора, които могат да бъдат открити във всяко общество – и в глухата турска провинция, и в забързаните, високотехнологични градове на Европа и Америка.Заснет сред зимните сурови пейзажи на югоизточена Анадола, „Сухи треви“ е поредната удивителна поетична творба на майстора на турското кино Джейлан, отличена от журито в Кан с наградата за най-добра актриса на Мерве Диздар за нейното магнетично изпълнение във филма.ОЧАКВАМЕ ви в Cinema City Sofia, 20 март,начало на прожекцията 19:00 часа ... още »
Да започнем от историята на филма, която тръгва от друг, по-кратък ваш филм. Какво ви тласна в посока на изследване на култовете в нашата съвременност?Да, заснех 12-минутен късометражен филм със същото заглавие – „Юпитер“ – като част от дипломния ми проект за Мюнхенското филмово училище. В основата отново беше младо момиче, чието семейство е част от един от тези космически култове, и тя трябва да вземе тежкото решение дали да остане с тях, или да ги напусне... Стана така, че много хора, след като гледаха филма, констатираха, че е като трейлър за нещо по-голямо и ме питаха дали планирам да доразвия историята. Самият аз исках да се впусна по-надълбоко, изследвайки как хората се радикализират, как обикновените хора биват увлечени от странни идеи... Беше 2018-2019 и из цяла Европа, в Щатите, в Бразилия вече бяха набъбнали много странни и радикални десни движения, политики, вярвания, а после дойде и Ковид-пандемията и конспиративните теории започнаха да стават още по-масови... Исках да изследвам по-задълбочено със средствата на игралното кино как става така, че нормални хора приемат и стават част от такива странни идеи и коспиративни схващания.Същите актьори ли използвахте за по-ранния късометражен филм, или съвсем други?С напълно различни актьори беше. Една от прчините е, че в центъра на историята е 14-годишо момиче с още по-малък брат и междувременно актьорите ми от първия филм пораснаха и нямаше как да продължим с тях. Другата причина е, че не исках да повтарям себе си – имах желание по-скоро за ново начало. Колкото и историята да е същата, късометражният и пълнометражният филм изискват различен подход и в режисирането, и в заснемането, и в актьорската игра.Разкажете ни за момичето в главната роля в пълнометражния филм. Тя е удивителна и очевидно скоро й предстои да стане разпознаваемо лице в киното...И аз смятам така. Мариела Ауман ме впечатли от самото начало. Целият процес на кастинга за главна роля беше дълъг и се срещнахме с над 60 момичета от цяла Германия. Тя беше третото момиче в този дълъг списък и още тогава усетих, че има нещо специално в нея и че сме открили подходящия човек. „Юпитер“ не е първото й участие в киното, снимала се беше вече, но това беше първата й главна роля и тя е едно отнещата, които допринасят в най-голяма степен за успеха на целия фила.Да се върнем към култовете за края на света. Познавате ли лично хора, които са част от такива, или подходихте по-отдалече?Не, използвах темата за космическия култ като абстракция, обобщаваща много истории за култове и конспиративни теории в реалния свят. Много изследвания проведох и със сигурност може да се направи асоциация с култа „Райски порти“ в Калифорния и масовото самоубийство на последователите му през 1997 г. при преминаването на кометата Хейл-Боп, в чиято история сериозно се зарових. Не, не познавам истински последователи на култове, но помня, че когато като дете родителите ми ме водеха на църква с тях, изпитвах едно особено чувство... Когато имаш група от хора, молещи се например... хора, които казват една и съща молитва, изричат едни и същи думи и извършват едни и същи действия, се създава една много специфична атмосфера, която още тогава ми правеше впечатление и ми въздействаше.Тази атмосфера може да е и плашеща за едно дете.Да, има и красота в нея и тя е важна за много хора, но като дете помня, че тя ми беше и малко страшна – да.По-универсалната тема тук е и порастването – в този достатъчно странен съвременен свят – с или без култове.Да, мисля, че повратният момент в порастването е моментът, в който започваш да се съмняваш в ценностите на родителите ти – когато осъзнаеш, че баща ти не е най-силният човек на света, а майка ти не винаги е права. Имено поради това и визуално сме се опитали да предадем света на 14-годишното момиче така, сякаш слуша разговор на родителите си, при открехната врата. Светът на един млад човек е точно толкова флуиден и хаотичен и затова беше важно да придадем и това измерение на филма Всичко, което героинята преживява, все пак е субективно, а не обективно отражение на действителността.Темата, която изследвате, е много лесно податлива за създаване на филм, който да е директна социална сатира. Вие обаче правите нещо друго – създавате една меланхолична дистопия, което сякаш е далеч по-трудна и отговорна задача...Харесва ми тази формулировка – „меланхолична дистопия“... Да, може би просто това съм аз като режисьор. Иначе съм гледал и някои наистина прекрасни сатирични творби на подобни актуални за съвременноста теми. Аз обаче съм отдаден повече на по-мрачните жанрове, смятам...И едновременно с това в този филм на чисто физическо ниво има много повече светлина, отколкото мрак. Светлината е дори нещо като още един разказвач тук. Каква беше концепцията ви за светлината в „Юпитер“?Всички, които участвахме в изграждането на концепцията – и аз, и операторът Тим Кун, и дизайнерът на продукцията Фридерик Сверчински – искахме да покажем точно тази динамика – не само между светлината и мрака, но и между хаоса в нашия свят, който понякога може да е объркващ, противоречив и изтощителен, и красотата. Филмът визуално пресъздава този цветови хаос като противовес на порядъка на култа, на всички тези политически движения, които делят нещата на черни и бели и винаги ни обещават лесни решения. А нашият свят не е лесен. Сложен е.rnrn ... още »
„Ние сме поети, а не историци“Световната премиера на „Африканска звезда“ на кипърския режисьор Адонис Флоридес се състоя в рамките на Балканския конкурс на 28-ия Международен София Филм Фест. Филмът е сложно преплитаща пластовете черно-бяла история за съдбата на три жени от едно семейство през три различни епохи от съвременната кипърска история – 40-те години на ХХ век, 60-те и (малко или повече) наши дни. Макар сцените на насилие да не са директно показани, филмът носи през цялото време напрежението от това да живееш в насилническо общество. И обратното – макар никъде да не се акцентира върху светлата страна на нещата (а и да изглежда почти невъзможно във водещия наратив), в този филм има и топлота, и човещина, и състрадание – тоест, те не само, че не са изключени от повествованието, но са основна негова съставка. Филмът е минималистичен като изказ и разтърсващ като внушение. И отеква у зрителя дълго след изтичането (в пълна тишина) на финалните надписи. А ето и какви въпроси бяха зададени в Културен център „G8“ след прожекцията.Г-н Флоридес, създали сте един изключително личен филм. Предвид, че сценарият също е ваш, бихме ви попитали дали сюжетът кореспондира директно с историята на вашето семейство?Имам „късмета“ да съм живял на ръба между две епохи и в семейството ми винаги са се разказвали истории, които обхващат различни времена. До 1960 г. Кипър е британска колония, а после следват едни смутни времена на напрежение между гръцката и турската общност, докато накрая се стига и до войната от 1974 г. Аз не съм историк, но исках да разкажа по някакъв начин всички тези истории, които се предаваха в семейството... И колкото по-надълбоко се заравях в тях в опит да вдъхна живот на този мит, който накрая се вижда на екрана, толкова повече всичко опираше до двa ключови фактора – бедността и жените: бедността като една от най-тежките форми на насилие над човека, и жените като най-крайните жертви в тази верига от насилие.Африканската звезда всъщност е военен медал, който няма особена стойност – метафора за обезстойностяването на самия човек.И в моето семейство имаме такъв медал. На дядо ми е. Дядо ми се присъединява към британската армия през 1941 г. Може би малцина знаят, че в периода на Втората световна война и малко след нея – между 1939 и 1949 – 30 000 кипърци служат в британската армия главно в Северна Африка – Египет, Либия, Тунис. По онова време цялото население на Кипър е около 300 хиляди, което означава, че почти 10% от населението на страната е на фронта. Това е нещо като 20 % от мъжете на острова или 50 % от мъжете в наборна възраст. Факт, който не е оценен в достатъчна степен в самото кипърско общество. Много от тези хора загиват, много други се завръщат осакатени. И “Африканска звезда” не е награда за храброст, а просто медал, който всеки, участвал в кампанията в Северна Африка през 1942-43, ако не се лъжа, е получил.Как взехте решението филмът ви да е само черно-бял. Такива ли са спомените ви?Много добър въпрос всъщност... Опитах се да мисля за този филм в цветове и не успях. Израснах с черно-бял телевизор, поради което много от детските ми спомени от 60-те са в черно-бяло. Всички семейни снимки, които имам от онова време, също са черно-бели. Така че просто така си представях и филма. Беше по-скоро въпрос на инстинкт, отколкото на някакво рационално решение.Много въздействащ е фактът, че финалните надписи изтичат в абсолютна тишина. Как стигнахте до това решение?За този филм още в началото реших, че няма да има никаква съпътстваща и коментираща музика. Във филма няма музика, а само звуци от реалността. Така че щеше да стои странно в края на надписите да има музика. Сметнах, че ще е неподходящо там да се сложи музика, която да коментира или да обяснява какво се случва в момента.Къде е заснет филмът? Локациите са доста автентични и наистина ни отвеждат в други времена – и то по един минималистичен, и навярно и поради това, още по-въздействащ начин.Филмът е сниман в Кипър. Много беше трудно да пресъздадем атмосферата на 1945 г., например, защото тези поселища и каменни къщи, които виждате във филма, вече ги няма – поне не в автентичен и нетуристически, несаниран вариант. Едва намерихме една-две такива локации. И къщата, в която избрахме да снимаме, наистина много ми напомни на къщата на моята собствена баба. Те с дядо ми са имали общо 11 деца, от които 6 умират по време на детството. Докато дядо ми е на фронта, тя, бременна в 9-ия месец, отива за дърва, за да стопли вода. И докато събира дърва, ражда насред полето и се прибира с бебето и с дървата на гръб. Такъв е бил животът тогава – тежък, беден. А бедността, както казах преди малко, е може би най-тежката форма на насиле върху индивида. Целият начин на структуриране на обществото е такъв, като се започне от това как мухтарят, старейшината използва йерархията като инструмент за насилие. Едно яйце тогава е било безценно (цитира сцена от филма– б.а.). От дядо ми съм чувал, че в един момент, когато е работил по подреждане на паветата по градските улици, дневната му надница е била едно яйце и четвъртинка хляб. А говорим за едни времена, от които отстоим едва с 80 години...Бихте ли направили филм за войната от 1974?Най-първият ми филм беше за разделението – много повече се интересувам от разделението, настъпило като следствие на войната, отколкото от самата война – тя е факт и толкова. Първият ми късометражен филм разказваше точно такава история на разделение – действието се развива в зората на интернета е Кипър (1997) и героите са от двете общности на острова (гръцката и турската) и се срещат в интернет... Друга причина, поради която не бих направил филм, фокусиран основно върху войната от 1974 година е, че то не е като, ето... през 1974 турската армия изведнъж дебаркира и „о, война!“... Това, което става, е резултат от един по-дълъг процес, който започва още през 50-те. През 63-а Никозия вече е разделена, а контролно-пропускателни пунктове има още от 1958 г. В „Африканска звезда“ част от действието (историята от 60-те) също се развива много близо до тая разделителна линия, която тогава вече е създадена от британците – така че това е моят начин да говоря и по тази тема, като пак уточнявам – не претендирам, че този филм отразява точно политическата действителност. Ние все пак сме поети, а не историци.Избрахте България и София Филм Фест за световна премиера на филма си. Доколкото знаем, свързан сте с България по няколко начина.Моята тъща - майката на жена ми, е българка. Децата ми говорят в къщи и български. Имаме село близо до Ямбол – дори съм шофирал от София до Бургас веднъж, което си беше предизвикателство. Иначе имах български копродуцент за моя първи филм, който заснех през далечната 2002 г. И тогава работих и с двама от много добре познатите днес български актьори – Филип Аврамов и Иван Бърнев.Въпросите зададоха Цветан Цветанов и зрителите на премиерната прожекция на филма. ... още »
Тази година Часа на Земята ще бъде ознаменуван с благотворителни кинопрожекции на Кунг-фу панда 4 в Синема СитиСкадуш! През изминалия уикенд Воинът дракон направи страхотевично завръщане в кината с Кунг-фу панда 4, който със завидна лекота се превърна в най-гледаната премиера за годината у нас. Новото приключение на обичаната от милиони вездесъща панда По е гледано от над 32 хил. зрители, с което изпреварва резултатите на фантастичния хит Дюн: Част втора. Заедно с това Кунг-фу панда 4 отбеляза и най-големия дебют за филм от франчайза до момента и подобри рекорда на Как да си дресираш дракон: Тайнственият свят за най-успешен старт на анимация на DreamWorks.Кунг-фу панда 4 продължава епичното пътешествие на По, който се изправя пред нови предизвикателства и противници, докато преоткрива истинското значение на приятелството, доверието и себепознанието. Но този път По има важна мисия и извън екрана – спасяването на истинските мечета Никола, Анета и Мишо, които зависят от нашата добрина. Часът на Земята е все по-близо, а с него и кулминацията на специалната кампания на природозащитната организация WWF „Подари природа. За нашето бъдеще“. Нейният фокус е неразривната връзка между хората и околната среда, която хилядолетия наред поддържа развитието на човешките цивилизации. Според оценките на учените природните екосистеми гарантират живота на Земята, като ни осигуряват услуги на стойност 125 трилиона долара годишно.За да имаме възможността да ползваме ресурсите на природата обаче, трябва на първо място да умеем да я опазваме и да се адаптираме към нейните специфики. Колкото по-близо живеем до природата, толкова по-осезаемо ни се налага да се приспособяваме към нейните особености. Това със сигурност се налага например на жителите на планинските селища у нас. За много хора в отдалечени райони на Родопите, Рила, Пирин и Централна Стара планина срещите с мечки са почти ежедневие.Живот край кафявите мечкиПрез пролетта и началото на лятото е размножителният сезон на мечките. По това време едрите мъжки могат да прогонят младите животни, както и майките с малки мечета от централните части на местообитанията към периферията. Така те слизат от високите части на планините и навлизат в покрайнините на населените места. Вече доближили се до хората, животните биват привлечени от леснодостъпната храна в дворовете.В края на лятото и есента мечките се хранят по-интензивно, за да натрупат мазнини, които да осигурят оцеляването им по време на хибернацията. В резултат от климатичните промени и все по-оскъдните хранителни ресурси в късната есен мечките започват да напускат традиционните си местообитания в търсене на плодове и мед в овощните градини и пчелините на местните хора.„Една от приоритетните цели на WWF e да осигури превенция на потенциалния конфликт между хората и мечките в районите с най-голямо присъствие на мечки. Това е работата на нашия Спасителен отряд, който се отзовава на сигнали за мечки и посещава домове и стопанства, за да даде съвет за тяхното обезопасяване. Нашият екип от биолози и зоолози работи съвместно с кметове, ловци, горски служители, гранични полицаи и изследва внимателно всеки отделен случай“, разказва консервационният биолог Александър Дуцов, старши експерт в програма „Опазване на видове“ във WWF и член на Спасителния отряд.Отрядът помага на хората да обезопасяват своите овощни градини, обори, пчелини. Един от доказано ефикасните методи е ограждането им с електропастири, които са безвредни за животните. WWF дава и няколко съвета, следването на които допринася за превенцията на конфликти. Важно е да не се допуска паша на домашен добитък без пастир и без обучени кучета за охрана на стадото. Не бива да се допуска също и нерегламентирано изхвърляне на храни, хранителни отпадъци и мърша, които могат да привлекат диви животни. Също така е хубаво да се събират окапалите плодове в населените места в местообитания на мечки, за да не ги привличат.„Мечките са индикаторен вид, който стои на върха на хранителната верига. Състоянието на техните популации показва състоянието на цялата екосистема. Ако позволим да бъдат унищожени тези инженери на екосистемата, ще променим средата, в която живеем. Да не забравяме, че чрез хранителните си навици мечките разпространяват семена на растения и горски плодове, помагат за поддържането на популациите на елени и други видове животни. Затова кафявата мечка е включена като приоритетен вид в Червената книга на Република България, а незаконното ѝ убиване се третира като престъпление по Наказателния кодекс“, коментира Нада Тошева, ръководител програма „Опазване на видове“ във WWF.Близо двадесет години WWF работи в България за опазване местообитанията на дивите животни, които съхраняват и безценните ресурси на природата.Всеки от нас също може да бъде природозащитникГолямата мисия на WWF е да изгради бъдеще, в което хората живеят в хармония с природата. В което те я опазват и полагат грижи за нея, а тя поддържа живота на Земята чрез своите екосистемни услуги. Всеки може да стане част от каузата на WWF, като подари час на природата на wwf.bg/earth-hour. В момента България е на четвърто място в света и първо в Европа, като българите сме подарили над 1000 часа на планетата. След Часа на Земята WWF ще изтегли на случаен принцип десет от участниците в природозащитните инициативи и те ще получат тематична награда. WWF със специална изненада за любителите на природатаТази година за първи път у нас ще отбележим празника на природата с две благотворителни кинопрожекции. WWF и Cinema City ви канят да се насладите на хитовата анимация Кунг-фу панда 4.Прожекциите ще се състоят точно в навечерието на Часа на Земята, който тази година ще честваме на 23-и март: първата ще бъде в зала 3 на Cinema City Парадайс от 11:00 ч., а втората – в зала 7 на Cinema City Мол София от 13:30 ч. Приходите от прожекциите ще бъдат дарени на WWF в подкрепа на работата им по спасяване на още мечета-сираци и завръщането на добре познатите Никола, Анета и Мишо у дома.А очарователният По ви очаква само в кината с Кунг-фу панда 4.Станете част от каузата на WWF! ... още »
