|
|
ИНТЕРВЮТА
|
|
ДУШАН МИЛИЧ - за мрака и опакото му. И за историята, която повтаря себе си.Новият филм „Мрак“ на обичания от публиката на София Филм Фест сръбски кинорежисьор Душан Милич („Ягода в супермаркета“, „Гуча“, „Травелатор“) е колкото камерно-клаустрофобична, толкова многопластова и всеобемаща история, в центъра на която е едно от последните сръбски семейства от обезселено селце в Косово в началото на хилядолетието. Героите – малко момиче, майка и дядо – живеят в постоянен страх и неизвестност. Тъмната гора сякаш е погълнала всичко. Невидимият неприятел е навсякъде и никъде. Мъжете в семейството един ден са отишли на нивата и никога не са се върнали. Домашните животни умират или изчезват едно по едно. Съседите един по един си отиват. Бодлива тел, заковани врати и прозорци, прекъсващо електричество, бронетранспортьори, змии и гранати, дъжд, огън… В тази съвременна приказка „вдън гори Тилилейски“ мракът е още по-плътен и буквален от „неоновия мрак“ в „Травелатор“. И едновременно с това виждаме и чуваме и красотата – песента на косовете в Косово може да е както птича, така и човешка, както зловеща, така и красива, като таен разговор между приятели. Моменти на красота и утеха можем да усетим – парадоксално – дори в синтетичните мелодии на стар мобилен телефон. А и след мрака, казват, че винаги следвала била светлина. И погледнато от този ъгъл, ако в „Травелатор“ милионите светлини са всъщност мрак и безнадеждност, то в „Мрак“ се загатва и изход от мрака…Филмът, който е копродукция между Сърбия, Дания, България, Италия и Гърция, е представян като проект на София Мийтингс, а преди два месеца получи Наградата на публиката на фестивала в Триест. Българският копродуцент на „Мрак“ е „РФФ Интернешънъл“ (Стефан Китанов и Мира Сталева), с подкрепата на ИА „Национален филмов център“. Визуалният език е от изключително значение за създаване на атмосферата в „Мрак“ и тук блести с уменията си българският оператор Кирил Проданов („Блаженият“, „Ирина“, „Живи комини“, „Радиограмофон“), който представя най-амбициозната си работа досега. Гримьорката Петя Симеонова, асистент-операторът и екипът осветители допълват българското участие в продукцията. А с режисьора Душан Милич разговаряме буквално 5 минути след стъпването му на българска земя няколко часа преди откриването на фестивала.Г-н Милич, да започнем с метафората за мрака, която във филма Ви е неразривно свързана и с буквалния мрак. Това създава едно чувство на абстрактност и нереалност, което пък от своя страна подсилва и реалното чувство на заплаха.Да, исках този филм да бъде в по-различен жанров ключ, самата тема изискваше дистанция от класическата драма. И така стигнах до жанра „психологически хорър“, който би могъл по най-добър начин да покаже ситуацията, в която тези хора са се намирали в онези години в Косово.А и цялата тема за непознатата заплаха във филма Ви е показана по един зловещо-приказен стил.Това е така, защото започнах някак точно от страха. Страхът е много по-силен, когато не знаеш източника му, не знаеш откъде идва… И колкото по-надълбоко в психиката ти се загнездва, толкова повече те обременява и ти практически започваш да полудяваш, незнаейки дали тази заплаха е реална или въображаема.Преди няколко години на София Филм Фест гледахме друг един филм на подобна тематика – „Анклав“ на Горан Радованович. Връзката не е само съдбата на сръбското население в Косово, показана и в двата филма през детския поглед през амбразурите на мироопазващите бронирани коли – има нещо още по-метафизично и неуловимо, което свързва двата филма.Да, според мен то е като в американските филми за войната във Виетнам – има една атмосфера, която винаги е същата, дадени мотиви – цигарите „Лъки Страйк“, музиката на „Ролинг Стоунс“ и така нататък. Съответните мотиви от Косовската война също се повтарят, така че всички ние, които сме се занимавали с тази тема, съвсем естествено боравим точно с тях – образите на разрушени гробища, извозване на деца с бронетранспортьори, тоест – несвобода при придвижването, прекъсванията на тока нощем… Това са мотиви, които ги има и при Горан, и при мен, защото в крайна сметка така е било и действително.Детската гледна точка също е важен мотив, но при Вас нещата са по-сложни. В „Мрак“ тя се преплита с тази на стария човек (дядото, който не иска да напусне родната си къща) и с тази на майката.Има много различни ъгли и перспективи, като наблягам конкретно на тези на тях тримата, защото всеки от тях е завладян от различен страх и вижда ситуацията със своите очи. И тримата бяха много важни за мен, въпреки че погледът на малкото момиче беше централен, тъй като то хем се бори със собствения си страх, хем наблюдава как се изострят отношенията между майката и дядото, всеки от които е в плен на своите си страхове. Така че момичето вижда света не като нещо друго, а именно през призмата на техния си малък свят, този на тримата главни герои.Да се върнем на подсъзнателния страх: азбучна истина е, че това, което не знаем, което няма лице, винаги е много по-плашещо.И според мен е точно така. Когато имаме ясна заплаха, знаем как и от какво да се пазим, а когато заплахата и неприятелят са неясни, всичко е много, много по-тежко.В „Мрак“ има сериозно българско копродуцентско участие. Особено впечатление прави работата на оператора Кирил Проданов. Този филм визуално е и ужасяващ, и красив. А не е лесна задача да уловиш красотата на ужаса…Кирил Проданов беше и най-близкият ми сътрудник в цялата продукция. Предоволен съм от неговата работа, той засне филма по един наистина върховен начин. Работихме почти без осветление, опитвайки се да постигнем усещането за онзи дискомфорт, с който хората, седящи в мрака, се превръщат в сенки, духове, очертания, а лицата и телата им стават някак неясни, безобемни… И в тези мрачни сцени и на двама ни с Кирил ни беше много интересно да си играем с израза на очите на главните герои, които понякога заискряваха по невероятен начин… За красотата и ужаса… практически точно оттук тръгнахме в изграждането на визуалния стил на филма. Беше важно за нас тази гора, тази изключително красива гора, която обкръжава къщата, да е и страшна – особено с падането на нощта, когато абсолютно нищо не се вижда.Гората ли е метафора за човека или човека за гората. Кое е по-страшното от двете?Това не знам – може би зависи от вкуса и разбирането на всекиго, но да кажем, че може би гората е метафора за човека…Ако вземем всичките Ви филми, които са толкова различни стилистично един от друг, кое все пак е общото между тях, изречено с думите на създателя им?Може би отношенията в семейството. Стилистично са различни, защото се занимават с различни проблеми и дори когато един и същи човек е работил по тях, не може толкова различни една от друга теми да бъдат предадени по един и същи начин. А и аз самият всеки следващ път се опитвам да намеря някой нов ъгъл, подхождайки към дадена тема.Филмът, макар и по действителен случай, носи много по-универсални послания. Мястото на действието е Косово, годината е 2004, но тази история приляга на всякакви други места, времена и войни по света. Понякога, за жалост, дори животът изпреварва киното – ето, съвсем близо до нас, само на няколкостотин километра на Изток, отново избухна ужасна война…Така стана, че тъкмо когато завърших филма и започна това, което става в Украйна. И макар да говоря за събития, които са от моето минало – от времената на моята младост, макар историята да е локална, в нея могат да се припознаят събития и от други точки по света, където тече война или е имало война, като по този начин темата става универсална. И никога не можеш да кажеш дали това е миналото или бъдещето, виждате как историята непрекъснато повтаря себе си. Не можем никога да заключим „Ето, това е било, минало е и никога повече няма да се случи“… Важното за мен в този филм, освен всичко друго, е да могат всички страни да признаят това, което е било, за да можем да отидем напред. И по някакъв начин филмът оставя свидетелство за онова време и онези събития опреди 20 години.Да, финалните надписи за изселените, убитите и безследно изчезналите ни връщат към конкретиката на събитията…Моята главна цел беше да направя художествен филм, художествено произведение, филм, който да комуникира с публиката. Беше много важно да може публиката да участва във филма – да съпреживява, да се плаши заедно с героите. И мисля, че успях. А финалните надписи са моята лична потребност да изразя някак и собствената си позиция.Има ли надежда или начин един ден този филм да бъде видян и дискутиран и в Косово – обективно, без натиск от едната или другата страна, от човешка, а не от политическа гледна точка?Не съм оптимист точно в този момент. Мисля, че трябва да мине още време, за да седнат следващите поколения, които няма да са толкова обременени от негативния опит на миналото, и да пробват да се разберат по всички тия въпроси. Не вярвам обаче това да може да стане поне в следващите десет години.Как бихте представили „Мрак“ в едно кратко изречение на публиката, на която тепърва ѝ предстои да види филма?Мисля, че е филм за младото поколение, защото досега най-добрите отзиви, които получихме за него, са от младата публика – хора на по двайсет и няколко години… „Мрак“ е филм за страха, но за този страх, с който накрая можем да се преборим.Тоест все пак има оптимизъм?Има, има. Аз мисля, че има накрая.Премиерата на „Мрак“ е на 11 март, петък, от 20:30 ч. в кино „Люмиер“ (с участието на Душан Милич и екип), а следващите прожекции в рамките на фестивала са на 12 март от 20:00 ч. в Дома на киното (с участието на Душан Милич и екип), на 13 март от 17:00 ч. в кино „Влайкова“, на 15 март от 20:00 ч. в „Евро Синема“, на 19 март от 18:30 ч. във Френския институт (кино „Славейков“), на 20 март от 15:00 ч. в Културен център G8, на 24 март от 20:30 ч. в Софийския университет, на 29 март от 20:30 ч. в кино „Одеон“, на 30 март от 19:00 ч. в ОКИ „Красно село“ и на 31 март от 19:00 ч. в „Антракт“. ... още »
|
|
|
|
ИНТЕРВЮТА
|
|
„Видях това и си казах: „Аз повече не мога така“ Разговор с режисьора Драгомир Шолев и продуцентката Росица ВълкановаПремиерата на „Рибена кост“, новия филм на Драгомир Шолев, когото познаваме с „Подслон“ и „Прасето“, но и с трейлърите на София Филм Фест в няколко от изминалите му издания, ще открие и Балканския конкурс на фестивала на 11 март от 18:00 ч. в кино „Люмиер“. Изграден на основата на действителната поредица от абсурди, която в 2011-та година български концесионер на плаж описва в блога си, „Рибена кост“ проследява в девет сложно преплетени миниатюри различните позиции, които заемаме, когато се изправим пред общ проблем, и мотивацията зад тях.Изхвърлено от морето тяло на делфин катализира процесите в плажното мини-общество – концесионерът, къмпингарите, купонджиите, местните, институциите, сенчестите фигури, семейните, младите, старите, малцинствата, алтернативните – всички са свързани и всеки трябва да направи избора дали да подмине зловещата гледка или да реагира по някакъв начин. Както и в истинския живот, и тук персонажите отдалеч ни изглеждат гротескни, но отказът им от безразличието бързо ги очовечава, макар ходовете и чувствата им да се оказват зависими от багажа, с който влизат в историята. За българския зрител остава горчивия смях и усещането, че това вече го е живял, но и надеждата, че съществуват моменти, в които като че ли нещо би могло да се промени.Режисьорът на „Рибена кост“ Драгомир Шолев и продуцентката Росица Вълканова се срещнаха с медиите. Разговорът започна от въпроса как и къде се е родила идеята за филма.Драгомир Шолев: Как съм достигнал до тази идея в частност е свързано с нещо по-голямо: каква е връзката на киното с действителността, със заобикалящата ни действителност. Това е една много обширна тема, но аз дълбоко вярвам, че тези две неща са изконно свързани. Винаги когато мисля за кино, всъщност мисля за действителността и така се раждат историите, те винаги са свързани с тази действителност. Вече конкретно в този случай, всичко тръгна от, както пишеше и в надписите, блога на концесионера на плажа Корал Атанас Русев, който беше описал парадоксалното стечение на обстоятелствата, породено от намирането на изхвърлен от морето мъртъв делфин. Част от действията и сцените във филма са се случили наистина на плажа Корал. Друга част от тях са плод на фантазия и донаместване или предстои да се случат...Eдин въпрос към продуцентката Росица Вълканова – работите с Драго Шолев още от „Подслон“. Как се гради и доказва това доверие?Росица Вълканова: Доверието е двупосочно. Събрали сме се. Нещо е съвпаднало, нещо ни вълнува образно. Само така си представям екипната работа режисьор – продуцент: да имаме близки разбирания, като се почне от конкретиката и вкуса към начина на разказване. Разбира се, вярвам в таланта му. Това е летвата - да е талантлив човек, за да може да разкаже. Да може да разпознае метафората интуитивно или съзнателно, рационално. Например, такъв образ като морето което изхвърля умрели делфини и така поражда е…ати катастрофата... Pardon my French, но този образ, тази метафора е приложима и днес. Драго е един от малкото режисьори, които разказват за действителността с чувство за хумор, колкото и да е черно и мрачно, и виждат трагикомичното във всяка една ситуация. Но за мен тези истории могат да бъдат пренесени на всяко едно ниво не само в държавата ни, но и по света. Какво е това, което пречи на хората да действат адекватно? Кое е това, което от едно необходимо просто действие се превръща в административен кошмар и в крайна сметка никой нищо не прави? Тази идея, идеята за филма Драго, мисля, за пръв път я спомена 2011 или 2012. След което последваха поредица от административни кошмари в НФК. Така или иначе, 10 години по-късно ми настръхва косата като си помисля, че филмът не е загубил абсолютно по никакъв начин своята актуалност. Да, ние се радваме, че филмът, показан и днес, може да говори на съвременника актуално за нещо, което го засяга в момента. Но от друга страна, само като си помисля, че след десет години сме в абсолютно същото положение... не е весело.Как се промени идеята до финала? Все пак това е адски много време, но не и в киното, особено в България?Драгомир Шолев: Киното по принцип е спорт на дълго разстояние. Не правиш нещо от днес за утре. То си изисква посветеност, изцяло и за дълго. Аз съм приел тази съдба да живея по този начин и няма значение колко време ми е отнело, защото за 8 години успяхме да направим този филм. Не съм бил сам. Минали сме през много препятствия. Ние два пъти кандидатствахме с „Рибена кост“, от различни комисии е бил избран. Не искам да звучи самохвално, но наистина е така, два пъти кандидатствахме. Историята на филма е като продължение на сценария. Поредица от всякакви административни абсурди.Росица Вълканова: И отказ от отговорност в крайна сметка. Всъщност отказът от отговорност, от отговорно и адекватно действие е това, което във филма и в живота се случва непрестанно.Драгомир Шолев: За тези осем години филмът - за добро или за лошо - не загуби своята актуалност. Но сега, с последните събития - вече не знам. Да не вземе краят на света да настъпи преди да сме показали „Рибена кост“ пред публика. По някакъв начин този филм се замисля за края на света. За това как се разпадаме, когато не ни пука. Този филм е за това какво означава да ти пука и да си ангажиран със света около теб, или пък да правиш неща, които знаеш че са неправилни, но ти да продължаваш, защото са удобни.В деветте истории на „Рибена кост“ се преплитат дори повече сюжетни линии. Филмът е многолюден, ансамблов и със сложен сценарий. В кредитите виждаме вашето име като сценарист, плюс още две – Емануела Димитрова и Георги Мерджанов. Как се пише такъв сложен сценарий?Драгомир Шолев: То е малко хаотичен процес, необуздан по някакъв начин. Нямам самочувствието, че мога да седна да пиша сам сценарий. Или поне нямах преди осем години, когато седнах да пиша този проект. Имах нужда от партньори на диалогичен принцип, с които да разговарям и в разговора или дори в борбата с тях да си изясня сюжетните линии. Лека полека нещата така се промениха, че продължих сам. През всички тези 8 години почти през цялото време сценария се е променял, като основното е било запазено. Променяли са се детайлите, козметиката, изказът, граматиката, но конструкцията е същата и тук става дума за един гръбнак, като всяка една отделна история представлява една кост, която се прибавя към целия гръбначен стълб на филма. До ден днешен аз поне за себе си не знам това един филм ли е, или са девет отделни парчета. Все още смятам, че се уча в крачка как се пише сценарий, и с всеки нов проект научавам по нещо, което прилагам в следващите. Не се чувствам като владетеля на сценарното писане, по-скоро като човек, който се опитва да се ориентира в сложния свят на драматургията.Росица Вълканова: Драго притежава един усет за достоверност, който аз наричам искреност пред себе си, без калкулация как да въздейства и кое как да разкаже. Той го отразява, вижда го. Какво го накара да направи този филм - помня изречението „видях това и си казах: „Аз повече не мога така“. Как? Необходима е някаква реакция на това, което те вълнува, да ти стане неудобно да го подминеш, да ти стане невъзможно да не реагираш. Аз намирам точно в това огромния потенциал на филмите му да не остаряват, защото те се занимават с нещо, което не остарява.Освен премиерната прожекция на 11 март, петък, от 18:00 ч. в кино „Люмиер“, „Рибена кост“ може да бъде гледан в рамките на 26-ия София Филм Фест още на 12 март от 20:00 ч. в кино „Влайкова“, на 18 март от 15:30ч. в кино „Люмиер“, на 23 март от 19:30 ч. в „Сине Гранд“, на 25 март от 20:30 ч. в Софийския университет и на 1 април от 20:30ч. в Дома на киното. ... още »
|
|
