Вим Вендерс беше сред специалните гости на 13-ия София Филм Фест. Той дойде в София, за да представи новия си филм "Снимки в Палермо" на няколко от поржекциите в рамките на фестивала, както и да разговаря със своите български почитатели. Срещата му с тях беше в Дома на киното на 15 март. Благодарение на интернет страницата на София Филм Фест ви предоставяме разговора с него.
Вендерс снима за първи път в родния си град...
Живях в Америка в продължение на десет години и когато се върнах в Европа, усетих че имам нужда да направя нещо специално. Осъзнах, че имам необходимост да направя филм, който наистина би означавал нещо за мен. Това е една от причините филмът да започва от града, в който съм роден - бях снимал по целия свят, но никога в родния си град.
Смъртта, "един съвсем не е толкова лош герой", като персонаж от филм
Запитах се кое е онова нещо, което имаше най-голямо значение за мен? И тогава разбрах, че притежавам нещо като болест, за която трябваше да споделя с всички останали. Това е болестта да нямаш време за нищо. Всъщност, повечето ми приятели страдат от същата болест. Всички ние имаме прекалено много задължения и нямаме време да общуваме. Непрекъснато ни се налага да мислим какво ще правим утре, в други ден и никой от нас не умее да присъства тук и сега, в момента. Изгубили сме тази способност. Всеки от нас живее по някакъв начин в бъдещето и заради това всеки си мисли, че е безсмъртен. Струва ми се, че в съвременната култура хората почти не мислят за смъртта - много по-малко в сравнение с миналото. Това не се случва в нашата цивилизация. И дори в развлекателната индустрия, във филмите, смъртта просто не се случва.
Разбира се, в много филми може да видите как хиляда човека са избити, това е станало почти необходима съставка за един филм - да се убиват хора. Но какво е смъртта, какво означава за хората - този факт е абсолютно изключен от филма. Така че именно тази съвременна болест е едно от най-важните неща за мен. Имах нужда да го споделя с повече хора и колкото повече разсъждавах, толкова повече разбирах, че е това е един вид табу. Вероятно поради тази причина смъртта като герой не присъства във филмите. Има различни дяволи, сатаната, всякакви други чудовища, но смъртта като герой може да бъде видяна в литуратурата, не и във филмите. А всъщност това е един много интересен герой, всеки от нас ще я срещне някой ден и на мен ми се струва, че тя съвсем не е толкова лош герой.
Да снимаш в Палермо
Почти не познавах Палермо и го избрах по много повърхностна причина - избрах го, защото ми се стори красив град, живописен. За мен беше нещо като европейската Хавана. Аз обичам Хавана, обичам градовете, които имат пристанища. Затова отидох в Палермо и когато вече бях там, осъзнах, че това е единственият град, в който мога да заснема този филм. Разбрах, че Палермо знае много повече за темата на филма, отколкото който и да е друг град. Този град знаеше много повече за смъртта отколкото можех да си представя; чак след няколко седмици открих тези прекрасни фрески и се получи филм по една голяма картина. Всъщност градът много повлия на филма. Аз винаги съм се надявал, че едно място може да окаже влияние на филма по този начин, защото в моите филми местата винаги имат важно място, сред основните герои. А тук Палермо наистина е главен герой във филма. Музиката, Кампино
Не всеки филм е свързан с музиката по един и същи начин. Понякога музиката е основна тема в даден филм, примерно както беше в "Лисабонска история", това е сърцевината на филма. Исках в историята да има и фотограф, защото за мен фотографите живеят на предната линия на съвременната цивилизация. По някакъв начин те са единствените, които усещат културните промени. После осъзнах, че има една тема, която е табу в киното, но в рокендрола или блуса не е така, и много музиканти засягат тази тема абсолютно без срам, говорят за смъртта откровено, без никакво притеснение. Тогава се опитах да подбера песни, които засягат тази тема - и открих стотици такива песни. Казах си - тези хора могат да се справят, защо и аз да не направя филма си като една рок песен? Това много повлия на филма.
За главната роля избрах Кампино. Неговата група има запазена марка, логото й е череп. И Кампино също е написал прекрасни песни за смъртта. Написал е много трогателна песен за смъртта на майка си, как стои на гроба й и осъзнава, че му липсва, че иска да е близо до него, след като вече не е там. Глупаво е да отделим смъртта от живота, всъщност глупаво е въобще да изтласкваме мисълта за смъртта от мислите си, защото според мен тази мисъл би променила нашия живот. Има много култури по света, които не са чак толкова заети с това да държат смъртта далече от живота си. И героят в края на филма е много по-добър, отколкото в началото.
Вендерс фотографът
Аз съм започнал като фотограф. Снимал съм пейзажи. Много често снимам улици, сгради, пейзажи, картини. Понякога се случва там да има хора, но те винаги са много мънички на снимката. Даже понякога чакам да излязат от кадър. Но местата, които избирам да снимам, винаги свидетелстват за хората, които са там. Много често културата на хората, които живеят на определено място, се вижда по-добре чрез сградите, чрез местата, където живеят, отколкото през тях самите.
А съпругата ми напротив - тя се интересува само от хората; прави черно-бeли фотографии и на тях има предимно хора, докато аз правя цветни фотографии и не се интересувам от хората. Но дори в този крайно различен подход, много често успяваме и двамата да стигнем до същността на дадено място. Странното е, че и в двата случая, примерно, когато снимаш човек и той започне да позира, никога не може да се покаже истинската същност на този човек. Тайната в това да снимаш хора, е те да не забелязват камерата. И теорията ми за местата е същата. Всъщност сградите, улиците също могат да позират.
Виж, смъртта много зле позира и затова има толкова лош образ. Не можеш и да заснемеш смъртта, разбира се. Но всяка снимка може да говори за смъртта, всяка една снимка във филма говори за нея. Защото всички снимки, които в момента правите, ще надживеят мен и човека, който ги прави. Разбира се, ако не забрави да ги запази в компютъра си. И затова смъртта съжалява, че не се използват филмови ленти вече.
Колко е важно да приемеш смъртта
Не мога да кажа, че вярвам в смъртта, никой не вярва в нея, тя има тази способност, защото просто е там и се случва, няма как да вярваме в нея. Можете да се опитате да я изтласкате от ума си - няма да помогне. И в собствения си живот забелязах, че моментите, в които съм виждал смъртта, или когато някой друг човек пред мен видеше смърт, са били най-важните моменти, най-силните. Аз не мога да кажа, че вярвам в смъртта. Но вярвам в това колко е важно да приемеш смъртта.
Влагайте любов в това, което правите!
Любовта е нещо, за което мога да кажа повече неща - все пак съм на шейсет и три години, вече четиридесет години правя филми, и не искам да съм твърде самоуверен, а само искам да покажа, че съм научил нещо по този въпрос. И от целия си опит мога да кажа, че всичко, което съм правил в живота си, е оцеляло само и единствено заради любовта. Всичко останало е изчезнало. Само онова, което съм правил с любов, е важно за мен и за всички останали. По друг начин са поставени нещата, които правим от амбиция. Когато бях млад, в началото на кариерата си, бях амбициозен разбира се - всъщност нас ни учат да сме амбициозни. Но резултатът от всичко, което правиш, когато си воден от амбиция, е някак спорен. Така че силно ви препоръчвам, в това, което правите, винаги да влагате любов. Виждал съм хора, които правят много простички неща и успяват.
Филмите са мои деца
Когато зъвършиш един филм, той остава част от миналото, но тези от вас, които имат деца знаят, че децата не са част от миналото, те живеят с вас в настоящето. Аз гледам на моите филми като на мои деца, някои от тях пораснаха и станаха добри, други са все още малко непослушни. И аз се притеснявам за тези проблемни деца и затова сега пътувам със "Снимки в Палермо". Той беше проблемно дете, аз знаех, че животът му няма да е лесен, защото повдига трудни въпроси. И този филм ще ме съпровожда през целия ми живот, трябва да го държа за ръката.
(не) Можем да контролираме времето
Времето е много странно нещо. То е една от материите, с които работят творците. Когато работиш като режисьор, сцените са време, което трябва да подредиш като архитект. Накрая знаеш по-малко за времето, отколкото в началото. Защото времето е крайно субективно по определение. Ние не можем да контролираме времето, то може да минава по-бързо или по-бавно. В "Снимки в Палермо" главният герой говори за времето, в началото той казва: "Времето минаваше толкова бавно, когато бях дете", но колкото повече порастваме, толкова повече по-бързо минава времето. А би трябвало да е обратно. Защото повечето деца си пилеят времето.
Помня, че като дете исках да порасна по-бързо, не можех да чакам да стана възрастен. А сега, когато съм възрастен, ми се иска да бях останал там повече време. Но ми се струва, че все пак имаме малко контрол върху това, защото в ежедневния си живот ние имаме тази способност малко да забавяме времето. С повечето от нещата, които правим, всъщност си пилеем времето. За мен повечето време пред телевизора е загуба, в дома си вече нямам телевизор, махнах го. Сега вече мога да чета много по-често. Разбира се много пътувам и в хотелите има телевизори, но аз винаги ги изключвам. Хората прекарват така часове, просто превключват, и това е. Така че, все пак можем да контролираме времето си.
Авторът говори със собствения си глас, другите имитират формули и чужди гласове
Когато правех филмите си, нямах представа, че съм автор. Бях много доволен, че мога да ги направя и чак по време на четвъртия си филм осъзнах, че имам собствен глас - дотогава аз само имитирах други филми. Но разбрах, че има един още по-голям от мен; стана ми ясно, че бих могъл да имитирам собствения си глас. Това е много голяма опасност за всички видове творци - да започнат да имитират себе си. Комерсиалното кино имитира определени формули и очевидно това вече не е авторско кино. Дори там, ако авторът започне да имитира сам себе си, той престава да бъде автор.
Трудно е да кажеш сам на себе си, че трябва да избегнеш този капан. Аз самият не винаги успявам да се измъкна и установих, че моят начин да се справя с това, е да правя филм, за който в началото не съзнавам точно за какво ще става въпрос. Тези филми са нещо, което аз се опитвам да разбера чрез самите тях. По този начин успявам да говоря със собствения си глас. И само тогава мога да бъда автор. Опитвам се, но не винаги успявам.
Бог вижда през нашите очи, така че внимавайте
Предполагам, че Бог ни наблюдава и понякога сигурно се забавлява, но ми се струва, че и доста страда. Аз имам една странна теория. Според мен Бог не ни наблюдава, а той гледа през нашите очи. Онова, което вижда, е всичко, което сме видели ние. Всички ние допринасяме по-малко за това, което вижда Бог. Смятаме, че да виждаш и гледаш е нещо, което просто ни се случава, но виждането, гледането може да бъде акт на любов, израз на любов - погледът към човека може да бъде изпълнен с любов. Може да бъде поглед на отвращение или на отегчение - всеки поглед всъщност има отношение в себе си. А отношението е начинът, по който гледаш на живота. Може да гледаме с любов и да носим отговорност, да допринасяме за онова, което вижда Бог.
0 гласа
така и трябва