Саможертвата не е модерна в днешно време. Чувството за вина също. Изключение е да лишим от нещо себе си и да предпочетем да сътворим в замяна нещо за другия. Безрезервно, умишлено и убедено. С ясната цел това да ни донесе удовлетворение и да ни помири(малко). Днес всички гледаме да проверим и пресметнем активите и приходите от всеки свой ход. Дали ще имаме полза, а не колко ще спечели душата ни.
За такива неща ни размисля филмът на Габриеле Мучино „Седем души”. Два филма на италианеца са показвани в България - „Последна целувка” (2001) с апенинската звезда Джована Мецоджорно и „Преследване на щастието” (2006), в който Мучино работи за първи път с Уил Смит. И двата филма са дълбоко драматични, създадени по всички правила на жанра.
В „Седем души” не откриваме нищо ново. Отново съжетът е тип „много сълзи, много мъка” или мъж, който не може де се примири с нещастията, които е причинил на седем души иска да амнистира своята душа като помогне на други седем, които го заслужават. Толкова тъжно, че ти се доплаква само докато гледаш трейлъра…
Между сцените с бледата умираща Емили (Росарио Доусън) и смазаното лице на Бен (Уил Смит), в мелодрамата може да обърнете внимание на три неща, които си заслужават.
Едното е огромното куче на Емили, второто е нейната прекрасната ретро печатна машина, а третото е играта на г-н Смит. Доказалият се комик и екшън герой за втори път ни показва, че може да се „стане” обикновен човек. А такива роли най-трудно се играят, защото да за да изиграеш такъв персонаж се налага да го изживееш, не просто да се превърнеш в някой друг. Уил Смит е драма, мъка, любов, вина и болка. Много болка и начертан план за възмездие. И нищо не е в състояние да го отклони от плана му.
1 гласа
И Уил Смит, и филмът са просто страхотни
